Творчество
Триградското ждрело
Никога няма да забравя вълнението, което изпитах, когато за първи път с моите родители посетихме Триград. Още при пътуването през Родопите бях изпълнен с чувство на преклонение и възхищение от величието на природата. Тесният път криволичеше между високи и стръмни скали, върху някои от които бяха сякаш накацали самотни дървета. Въпреки изобилието на иглолистни и широколистни величия, тези върху скалите излъчваха мощ. Питах се къде им е коренът и как оцеляват. Красотата от багрите им много ме развълнува. Загадъчно виещата се река добавяше умиление към чувството ми на преклонение. Бурната и пенлива вода като че ли гъделичкаше белите камъни. Слънцето се усмихваше на техния кикот.Усмихнах се и аз.
Не вярвах, че може да има по-красиво място от това, но когато спряхме, онемях. Намирах се пред Триградското ждрело. Дъхът ми секна като погледнах нагоре. Високите над 300 метра скали, реката, провираща се между тях и тесния път, бяха невероятни. Почувствах се горд,че съм българин. Бях запленен от вълшебната гледка.Чувството се допълваше от невероятната мелодия, която ме пронизваше - пред входа на пещерата Дяволското гърло стоеше мъж, облечен в народна носия и свиреше на каба гайда. Никога не съм се чувствал така. Прииска ми се да полетя. Но вместо да се извисим в небето,ние се спуснахме в дълбините на пещерата. Гърлото наистина беше дяволско.Тътенът беше зловещ. Прелитаха прилепи. Докато се изкачвахме по стръмните стълби, аз не можех да се нагледам на игрите на светлината. Снопове лъчи режеха тъмнината като с меч. Мъгла се стелеше и изчезваше внезапно.Въздухът беше влажен и аз се задъхвах от вълнение и умора.
Завършихме деня в близката хижа.Заспивайки, си мислех, че всеки българин трябва да се докосне до този феномен на природата. Всеки човек трябва да види красотата на Родопа планина и да я почувства с цялото си сърце.
Асен Спасов , VІв клас
ІІІ място за пътепис в общинския конкурс
„Моята България”- февруари 2009 г.
Писмо до Звездичка небесна
Мила моя Звездичка небесна,
Мамо, мамо, мамо...
Къде си сега, моя мамо?
Ти беше моята обич безкрай! Ти беше най-добрата мама! С прегръдка нежна от болното легло и с усмивка лека ме изпращаше в детската градина. Вечер се завръщах у дома. Сядах до теб и милвах твоето лице.
Болест страшна те покоси. Знам, че вече те няма, мамо.
Сега често си мисля за теб. Пишем писмо в училище и аз пиша на теб. Картичка адресираме. Моята е отново за теб. Домашно поставя учителката: „Пишете за най-обичния човек”. Навеждам се над белия лист. Лицето ти пред мене изпъква. Засиява и думите сами се редят, за онези щастливи дни, когато сърцето си на мен ти дари. Когато аз бях твоето малко момиче.
Мамо, моя Звездичка небесна,
окриляй и насочвай моя детски път.
Твоя дъщеричка Ели си оставам,
ако ще светът да ми крещи,
че си мъртва ти!
Елица Христова Тодорова - ІІа клас, 8 год.
І-ва награда за проза
в Национален литературен конкурс
„Любовта в нас”
 |  |
| Виктория Среброва Ковачева , ІІ клас, ІІІ място на Национален конкурс за компютърна рисунка „Морето, морето, морето ...” – 2008 г. | Десислава Словова,Подготвителна група, 1-во място на конкурс „Коледа сбъдва чудеса” 2008 г. |
Михайловски дух
Моята България Коя е моята страна, Дали роднина мой е паднал в славна битка Нали, Българийо, си нашата родина?! Николай Кирилов, VІа клас | България Имам аз една родина, Българийо, земя любима, Габриела Стоянова, Іа клас Теодора Димитрова, Іа клас |
Заекът и лисицата
Един ден заекът попаднал в капана на лисицата. Тя тъкмо се канела да го изяде, когато той и продумал.
- Моля те, Лисо, не ме яж! Ако ме пуснеш, ще те заведа лично на рождения ден на Лъва – царя на гората.Днес той е поканил всички животни и е обещал на първите десет, които отидат, да им позлати опашките.
Лисицата веднага се замислила. Решила, че никак няма да е зле да има малко златничко на опашката. А и така щяла да стане най-видна сред лисиците в гората. Без много да му мисли, тя се съгласила.
Завел я заекът пред пещерата на Лъва и и казал:
- Първо трябва да подадеш опашката си през дупката. Като ти я позлатят, ще влезеш и тържествено ще те посрещнат.
Подала си Лисицата опашката в пещерата на Лъва и зачакала. Изведнъж скочила ужасена и с викове се втурнала да бяга из гората. Скрила се в дупката си и тогава видяла, че опашката и я няма. Така Лисицата изгубила не само златната слава, която Заека и обещал, но и собствената си опашка. А и вкусния обяд.
Оттогава всички животни в гората знаят, че дори и да си малък, може да си по-умен и по-хитър от всички други.
Теодора Стоянова, VІа клас
